Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2013 11:42 - Моята недостижима сродна душа
Автор: havanalove24 Категория: Тя и той   
Прочетен: 1728 Коментари: 0 Гласове:
1



 

Моята недостижима сродна душа

 

Ще кажат „Тая не може една нормална история да разкаже!”. Така е, прави са! Но какво съм виновна, че ми се случват все ненормални неща. Живея в поредица  от сюрреалистични моменти. Как мога да ви разкажа нещо нормално? Това е животът ми, такъв е! Не всичко става за разказване, но този момент… Този момент е различен! Този момент би всичките ми лични рекорди! Освен това усещам, че може да има и продължение, което ще надскочи всички рейтинги по ненормалност. Ако успея да се отпусна, разбира се и да бъда тази, която всъщност съм – едно момиче вечно на 18 години. Готово да раздава нежност, доброта и любов. Любопитно, търсещо, смело и безкрайно доверчиво. Романтично, емоционално и замечтано, та чак отнесено.

Ще вметнат „Хем си ненормална, хем си неморална!” Аз кротко ще отвърна „Абе, кво ви разбира главата? Кога са ви гледали с интерес 22 годишни очи? Вас, почти 44 годишната, барабар с бръчките, излишните килограми, хилядата болести, смотаната косица и безспирното дрънкане за отминали събития? Кога?

Мен ме гледаха вчера и днес…и беше …прекрасно!  А където има привличане между две  души, моля, останалите са излишни…И коментарите им също! Така, че айде къш! Къш, бре! Не смейте да смущавате натежалия ми от нега  розов облак!”

И всъщност, кое е нормално и кое ненормално, кой ги определя тези неща и къде, защото имам какво да възразя, по дяволите!

 

***

Съвестта ми: Защо отиде да го видиш?

Аз: Не знам точно. От любопитство. От желание да се спася от една илюзия. Натрупване на впечатления и опит за книгата, която пиша. Нямам конкретен отговор.

Съвестта ми: И? Как беше?

Аз: Хубаво! Много вълнуващо! Задаващо повече въпроси от колкото даващо отговори.

Съвестта ми: Красив ли е?

Аз: По кои стандарти? За мен е много красив!

Съвестта ми: Разкажи ми с подробности!

Аз: Мммм….Започнахме с някаква незначителна преписка за героите и случките в един турски сериял. После чат разговорите ни явно станаха интересни и за двамата и прераснаха в дълги среднощни музикални поздрави с елементи на лек флирт. Усетих огромно привличане. Бях самотна, уплашена, изоставена… Намерих подкрепа, приятел, душеприказчик, човек, на който му пукаше за мен. Казахме си нещо за личните данни. Аз знаех, че е по-млад, но неволно го бях повишила в годините, той пък беше намалил моите. Когато разбрах, че всъщност е по-млад от мен с 22г ..ох…свят ми се зави! Дъхът ми спря! Това не можеше да е истина! След толкова години търсене на сродната душа тя да се окаже толкова далечна и недостижима?!? Исках да го видя, той искаше да ме види. За да се откажа от напиращите чувства трябваше да се уверя с очите си, че Той всъщност е дете и нищо не може и не би трябвало да се случи между нас! Трябваше да проясня размътената си глава!

     Разменихме телефони. Ръцете ми трепереха. Не бях чувала как звучи. Обадих се. Отговори ми нежен, приятен глас, с френско „р”. Едвам избъбрих някакви глупости. Устата ми пресъхна. Привличането беше още по-силно. Исках да се откажа от пътуването, трябваше да се откажа, усещах, че вместо да се отрезвя, ще се опияня още повече.

    Тръгнах. Настоях да не ме посреща. Трябваше да седна някъде, да успокоя сърцето, да овладея ситуацията. Трябваше да не плача! Патетична съм вече с тоя рев! Отдалечих се от гарата, седнах в едно кафене и му позвъних. Дойде бързо. Познах го от далеч. Млад! Безумно млад мъж! Висок, добре сложен, с черна коса, бяло невинно лице, дънки и тениска. Идваше към мен устремен! Усмихнат! Весел!

   Треперех…Не знаех как е правилно да реагирам. Не знаех как е нормално да реагирам. Нямах време да обмислям. Той стоеше усмихнат пред мен. Протегнах ръка. Здрависахме се, той се наведе и ме целуна по двете бузи! Нежно и ефирно! Въобще не помня какво направих. Не го очаквах. Усетих наболата брада, секси парфюма и ми прималя. Беше горещо, шумно, задушно, всичко ми се сливаше в един размазан фон, а в центъра виждах ясно само неговото лице и усмихнатите му присвити очи. Опипваха ме, изучаваха ме, радваха ми се, щастливи бяха от присъствието ми. Исках да се протегна и да го прегърна! Да се сгуша в него! Да потъна в добротата, която излъчваше! Да погледна от близо тези засмени очи и луничките под тях!

   Не направих нищо! Срам ме беше! Не беше редно по всички морални закони, по които бях възпитавана. Не го прегърнах, не го докоснах, а отчаяно ми се искаше. Гледах го, помирисвах го, чувствах го, а съзнанието ми рисуваше похотливи сцени.

   Проклета времева граница, проклета вселена и всички условности, на които бях подчинена!

   Прекарахме почти целия ден заедно. На следващият ден също. Аз не спирах да дрънкам. Когато съм притеснена ме хваща бързоречието. Разказах си комай всичко. Дори най-лошите тайни. Подсъзнателно се опитвах да го отвратя от себе си. Исках да ми каже, че има спешна работа и да си тръгне. Ужасявах се, че ще го направи. Не се случи. Беше отличен домакин. Разходи ме където поисках, кавалерстваше ми, правеше ми комплименти. Беше такъв какъвто исках да бъде, какъвто ми беше нужен, какъвто, по дяволите, нямаше да мога да откъсна от сърцето и съзнанието си!

   Изпрати ме до влака. Не исках да го прави. Забраних му. Знаех, че няма да мога да го видя да остава на перона. Не ме послуша. Отново бърборех някакви неща, не можех да се съсредоточа. Исках да му кажа друго, нещо, което не знаех дали е редно да му казвам. Исках да му кажа, че го харесвам, че ме вълнува, че е важен за мен, че бих искала ... Оф, оф, оф! Мълчах! Говорех  и не казвах нищо!

   Та той няма пълни 22, а аз съм на  44! Имам ли право да го обърквам? Да го замесвам в чувства, които хората смятат за неморални и ненормални? Не знам! Знам, че аз отново опитах да се здрависаме за довиждане,  а той пак се наведе и ме целуна по бузите. Ръцете ни леко се погалиха, пръстите се закачиха и … Край! Взривих се!  Мимолетното докосване беше като трифазен ток, удари ме силно целият коктейл от хормони, парфюм и набола брада. Не можах да откъсна очи от отдалечаващата се и потъваща в стълбището надолу фигура. Исках да изкрещя да спре! Исках да се върне! Исках да го прегърна и да не го пусна! Никога! Исках да тропам с крака  и да крещя!

Съвестта ми: Чакай, спри малко, не разбрах, всъщност нали отиде да го видиш колко е детиняк и да не се влюбваш? Какво стана? Какви прегръдки, кви пет лева?

Аз: Така, де… Такъв беше планът. Беше…Сега знам, че, ако Бог ни срещне още веднъж при мен няма да проработят никакви задръжки и морални категории. Кажи, че ми е слаб ангелът, кажи, че съм мръсница, каквото искаш си мисли за мен, все ми е тая. Ако той ми каже „Ашкъм”т.е. любима, наша закачка от турския сериал, ако се наведе и отново ме целуне по бузите, аз ще му отвърна с целувка по устните! Какво ще стане по нататък не смея да мечтая. Аз ще го прегърна и ще оставя той да вземе решение. Гърча се в желание да се слея, да се отдам и да забравя!

Съвестта ми: Хъм? Бог да ти е на помощ, мила моя! Нямаш никакво време, знаеш? Ако ракът ти се потвърди следващата седмица, по най-бързия начин ще трябва да се оперираш и да махнеш матката си, а може би и всичко, което те прави жена?

Аз: Да! Ще трябва! Но, преди това ще се опитам да го видя. Ще се опитам да бъда за последно с мъж, към който изпитвам някакви любовни чувства. Може би, пък, те да са взаимни? Ако не са, нищо, пак искам да го видя!

   И моля те, остави ме намира вече! Стига чопли и разпитва! Осъдените имат право на последно желание, нали, защо аз да нямам право преди да ме изкормят да любя за последно, да ме любят за последно, с чувство и уважение, защо? Какво като е на почти 22? Ако той се осмели и няма проблем да ме обича, аз приемам и съм готова да отвърна с двойно повече!

Съвестта ми: Добре, де, не се пали? Как са нещата към момента?

Аз: Мисля за него непрекъснато. Във влака на връщане се борих почти 2 часа със себе си дали да му звънна или да сложа край както беше по план.

   Звъннах. Говореше ми мили неща. Аз се кикотех. Нямах сили да затворя. Като пристигнах на гарата пак му се обадих. Беше толкова сладко загрижен за мен. Вечерта пак си писахме някакви усмихващи незначителности. Сутринта му писах СМС. На обяд пак му се обадих….

   Ох, като го разказвам и се плаша, че май прекалявам. Мисълта ми е непрекъснато в телефона, в чата, в Него. Май полудявам? Успокоявам се, че поне е пълнолетен иначе съвсем щях да съм я скършила. Има ли вероятност да съм педофилка?

Съвестта ми: Абе, спорно е, да ти кажа. Зависи за кого. За майка му и баба му със сигурност си.

Аз: Оф, защо си толкова лоша, защо отваряш приказка за семейството му? Знаеш ли колко се припотявам като помисля за тях. Гърча се от угризения на съвестта. Как ли ще изглеждам в очите им, ако разберат за мен?

Съвестта ми: Аз знам, че има и друг, който ще избълва всички обидни думи и дори би те пребил. За него мислиш ли?

Аз: Аха, що ли се заблуждавах, че ще го пропуснеш?! Мисля, разбира се! И за съпруга си мисля. Не постъпвам правилно, знам. Колкото и да ме е огорчил, колкото и да ме е унижил, колкото и да не ме разбира и да не е с мен, знам, че не постъпвам правилно. Трябва да го напусна, трябваше да го напусна много отдавна. Не го направих тогава, още повече не мога сега. Като път без изход сме.

Съвестта ми: Заради общите ви ембриони ли? Заради химерната възможност да имате дете? Заради това ли?

Аз: Да! Незначително ли ти се струва? За мен е смисълът на живота ми. През последните 4г имах 12 операции и манипулации под пълна анестезия. Две стимулации на яйчниците, една хиперстимулация , един трансфер на ембриони. Дадох толкова много емоции в борбата си за дете. Съсипах се емоционално и здравословно.

Съвестта ми: Без матка, какво ще правиш?

Аз: Сурогатство! Нямам друг път освен да търся сурогатна майка. Жена, която срещу заплащане ще се съгласи да износи ембрионите ни и да ни роди здраво дете. Само, че този път съм сама. Съпругът ми не иска да продължим. Той иска да спрем до тук. Това ще е краят, защото аз не мога да направя нищо сама.

Съвестта ми: Какво те спира да го напуснеш веднага?

Аз: Мисълта, че мога да му въздействам с разумни аргументи да промени решението си. Той също има проблеми и не може да има деца по нормален начин.

Съвестта ми: Как ще му въздействаш, като му изневеряваш мислено с момче?

Аз: Не е момче, млад мъж е! И не изневерявам, привлечена съм емоционално. Толкова сме близки по разсъждения за света, по харесване на музика, филми, книги. Разговаряме! Винаги има за какво да си говорим! По много интересен и забавен начин си довършваме изреченията. Чувствам го много близък. Сигурна съм, че има някакъв божествен замисъл в това точно сега да се намерим. Той е моята сродна душа. Далечна и недостижима.

   Мен ме чакат  борба за живота ми и борба за смисълът на живота ми. Имам нужда от малко човешки емоции. Много съм самотна!

   Приемам, че да желая любов е прекалено, но ако  го отблъсна точно сега ще полудея! Безсилна съм да сложа край! Грешна ли съм? Неморална ли съм?

   По дяволите! Всъщност когато му позвъних от влака на връщане спря да ме интересува…

Съвестта ми: Какво правиш?

Аз: Ще му звънна! Имам нужда да чуя гласа му!...

Съвестта ми: Какво ти каза, защо се смееш?

Аз: Каза ми, че съм сродната му душа! Каза, че не му досаждам и се радва, че му се обаждам…

  Хубаво ми е! Усмихнато ми е!Той ме кара да се чувствам щастлива!

  Затварям очи и мислено целувам луничките под присвитите му зелени очи, ровя с пръсти в острата му коса, галя рамото му, ръката му, сгушвам се в шепата му и преплитам пръсти с неговите…

 

***

Ще кажат „ Много си наивна, друсате кризата на средната възраст!” И ще бъдат прави! Да, да, да, зная, зная! Момчето просто е много любезно, скучае през лятната ваканция и приема  разговорите и срещата с мен от липса на други емоции в ежедневието си. Грешката е в моя телевизор…за пореден път!

  В тялото ми се вихрят всевъзможни хормони от лекарствата, които приемах през последните два месеца, подготвяйки се за замразения ембрио трансфер. Такъв нямаше, имаше абразио. Бременност не дочаках, дойде най-страшната диагноза – рак  на ендуметриума. Като присъда се надвеси над мен. Отне плановете ми, надеждите ми, всичко!

  Имам съпруг, но той е отвратен от връзката ни и от мен. Не му се сърдя. Аз, също съм много отчуждена от него. Сложна житейска ситуация…

  Дали си внуших, че обичам, защото отчаяно се нуждаех от любов, не знам.

Хубаво ми беше да помечтая. Когато разговарях с Моята Недостижима Сродна Душа моята душа се пречистваше!

Благодаря ти Боже, че ми я прати! Благодаря ти, че ми даде тези мигове на щастие и радост! Готова съм за изпитанието, на което ме подлагаш!

 

 

01.08.2013г





Гласувай:
1



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: havanalove24
Категория: Тя и той
Прочетен: 46493
Постинги: 14
Коментари: 7
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031